Големите мечти имат един основен недостатък – те никога не се плащат единствено от човека, който има смелостта да ги сънува

В един необичайно интимен и дълбок разговор пред журналиста Мариян Станков – Мондьо за подкаста „Храмът на историите“, световноизвестният български диригент майстор Йордан Камджалов свали обичайната си професионална маска. Той избра да не говори за музиката, а за „сметката“ – за лишенията, за България, за жените, които са живели с неговата егоистична мечта, и за жестоката цена на успеха.

Пътят към световната сцена за Камджалов започва с огромни лишения в Германия, където прекарва студентските си години в Берлин. „Някъде се криех в сградата на Берлинска филхармония и изваждах от студентската си чанта ябълка и парче хляб“, спомня си диригентът, допълвайки, че този вкус все още стои в него като жив спомен за „изгладуваното висше образование“. Според него нищо, което не е изстрадано буквално или преносно, не може да бъде истински устойчиво във времето. Всичко това е възможно благодарение на огромните жертви на неговото семейство през 90-те години, както и на тогавашната му съпруга Наталия.

Въпреки международното признание и космополитните награди, Камджалов споделя, че се чувства като „чужденец в родината си“. Той описва съвременна България с болезнен, но и красив парадокс: „Това е едно варварско блатясало пространство, в което обаче се движат обратно на всяка логика… делфини, ангели“. Диригентът признава, че дейността на неговата фондация е опит за „ашладисване върху подивялото варварско гениално българско национално дърво“, въпреки че народът е системно ограбен физически, психически и емоционално.

Най-шокиращото признание в изповедта му обаче остава осъзнаването на пълната липса на баланс между личния живот и преследването на съвършенството. На въпроса дали маниакалното преследване на целта не е лишило близките му от любов, той отговаря чистосърдечно, че най-тежката цена са платили именно майките на неговите три деца. Камджалов вярва, че целият този непоносим ежедневен труд без почивни дни е оправдан единствено заради „няколко секунди извънредност“ – общо около 600 секунди за 30 години кариера, в които времето спира и се докосва безценната човешка душа.