В разгара на напрегната политическа седмица, обичаният български изпълнител Васил Найденов споделя своите размисли за политиката, живота, славата и ролята на артиста в обществото.
За Васил Найденов, въпросът дали политиката го засяга има еднозначен отговор: да. Той категорично заявява, че политическата апатия е удобна за управляващите и припомня историческата роля на интелектуалците и студентите в правенето на революции.
„Много удобно на политиците, на власт имащите във всички държави… да няма хора, които да мислят.“
Певецът подчертава, че политиката е част от живота, защото тя се случва „на твоята улица, в пред твоята градинка, в твоя квартал“. Той цитира думи от песен, която пее с Богдана Карадочева: „хората са на път, а ние седим и чакаме сам да ни дойде светът“, за да изтъкне необходимостта от активно участие и лична отговорност за изграждането на света. „Нямаме право да седим безразлични.“
Във връзка с политиката, Найденов разказва за един голям майтап, когато преди време с приятели архитекти решават да направят своя партия, като дори събират подписи. Това се превръща в анекдот, който илюстрира лекотата, с която може да се подходи към тази тема, макар че преди години той и Богдана Карадочева са били увещавани да влязат в парламента.
Въпреки хумора, той е бил най-близо до истинско участие в политиката по времето на тогавашния министър на културата, като е бил част от Националния съвет за музика. Тогава му е направило впечатление, че въпреки важността си, законопроектът за културата постоянно е бил отлаган за сметка на финансите и правосъдната система. За него, културата е духовността, емоцията и самочувствието на един народ.
Васил Найденов е участвал в лобиране за пенсиите на артистите заедно с покойните Кирил Маричков и Константин Марков (Косьо). Той изразява тъгата си от факта, че нито един от тях не е доживял да види резултата от усилията си.
„Това са цели фабрики, заводи за изкуство, които са сумати хора се прехранват. Нашето поколение нямаше толкова продуценти. Даже тая дума тогава я нямаше…“
Певецът смята, че държавата е дължала на тези хора, които са дали толкова много на изкуството, да не се връщат „на изходна позиция“, защото е „много страшно ти на 50 години да установиш, че нямаш нито един работен ден.“ Той е убеден, че всеки човек, който има публичност и уважението на народа, е длъжен да използва тази възможност, за да помогне и да не се ограничава само до „твоите проблемки, твоите успехи, твоите актуални планове.“ На въпрос дали някога се е изкушавал да бъде министър, депутат или президент, Васил Найденов отговаря категорично: „Не, не, не. Аз не съм тоя модел човек.“ Той споделя история от Златни Орфей, където още в самолета е разбрал, че ще получи първа награда, което го е накарало да не вярва на награди.
„Затова до ден днешен въобще не вярвам на награди. Бил съм много пъти и председател на жури. Въобще всички тия наградки малко са митъл… Аз не съм такъв, спортният тотализатор и това не ме не ме блазни.“
Изпълнителят заявява, че има достатъчно слава, дори повече, отколкото смята, че заслужава, и че му е неудобно, когато по-млади хора му целуват ръка. Той подчертава, че истинското изкуство изисква скромност и благодарност.
Найденов засяга и темата за руската певица Алла Пугачова, която напусна страната си и критикува нейното ръководство. Според него, това е акт, който изисква „доста смелост, не само воля“ и показва силен характер. Васил Найденов разсъждава и за отношението между артиста и публиката. Той сравнява публиката с тази в римските театри, която „обича да гледа, да вижда човека, който е идеал и те сами си го създават… изкуствено създава мит около тебе.“
„Човек трябва много да внимава, защото публиката много бързо може да каже така. Много бързо. Тя не обича да вижда слаби хора.“
Относно скандалите в поп-музиката за пълни зали и продадени билети, Найденов е на мнение, че „сам си биеш инжекции, сам си обясняваш колко си велик“ е ненужно, защото човек цял живот се учи. По отношение на казуса с композитора Стефан Димитров и неговите претенции върху общи песни, Васил Найденов е категоричен: „Аз няма да спра да пея тия песни, защото тия песни са част от живота ми и са прекрасни песни.“ Той определя Стефан Димитров като великолепен композитор и вярва, че законът е на негова страна. Въпреки клюките и скандалите, Найденов смята, че е успял да се опази, тъй като не мрази колегите си, не са видели нищо лошо от него и на някои дори е помагал.
„Музиката е достатъчно красиво нещо, за да си позволяваме да се гаврим с нея. По-хубаво нещо от музиката едва ли има.“
На финала, Васил Найденов признава, че обича най-много музиката и професията си. Той се чувства преоценен в България и смята, че най-хубавата награда е наградата на публиката. Последното му послание е: „Животът е много къс и фактът, че сме частично психически здрави… трябва да бъдем щастливи и по някакъв начин малко повече да се обичаме и наистина не е лошо и да останем малко повече българи.“
