За пътя от „музиката беше на първо място“ до днешното спокойствие: „Знам, че съм силна, че съм прекрасна и че съм тази, която съм.“

Мариян Станков-Мон Дьо посреща Поли Генова не като бляскавата поп звезда от сцената на Евровизия, а като една уязвима жена, преминала през най-тежките вътрешни битки. Изпълнителката с болезнената равносметка за загубата на идентичност, която често съпътства големия успех и натовареното ежедневие. Тя откровено споделя за периода, в който е спряла да разпознава себе си, задавайки си въпросите, които много хора се страхуват дори да изрекат на глас: „Коя бях аз? Какво съм искала през тези години? За какво съм мечтала? Какво искам да ми се случи сега? Какво съм пропуснала?“. Тези думи поставят началото на една изповед, която разкрива, че зад усмивките и прожекторите понякога се крие бездна от несигурност.

Певицата разказва за дългия и труден път към търсенето на професионална помощ, признавайки, че егото и страхът често са били пречка по пътя към оздравяването. Тя описва парализата на духа, в която знаеш, че не си добре, но не намираш сили да направиш първата крачка. „Аз имах нужда от помощ, но все нещо не ми достигаше – все страх, че трябва да призная, че не съм добре“, споделя тя пред Мон Дьо, допълвайки, че е прекарала цели шест месеца, вторачена в телефона си, чудейки се какво точно да напише на своя психотерапевт. Това е бил момент на абсолютно самотно очакване, в който най-големият враг е бил собственият ѝ ум.

Най-мрачните моменти за Поли са били свързани с пълната загуба на самочувствие и усещането за професионална излишност. Тя не се свени да говори за мисълта, която я е преследвала денонощно: „Вече никой не те иска. Е, това е много страшно“. В този период тя буквално е спряла да се грижи за себе си, губейки връзка с физическото си тяло и образа си в огледалото. „Тотално си забравила за себе си – как изглеждаш, дори не исках да се поглеждам в огледалото. Все едно не можех да остана насаме със себе си“, признава тя, разкривайки колко дълбока е била пропастта между нея и света.

Майчинството, което за мнозина е източник само на радост, в нейния случай е станало огледало на нейното страдание. Децата ѝ са били първите, които са забелязали, че нещо не е наред, а техните невинни въпроси са били като пробождане с нож в сърцето. Тя си спомня със сълзи на очи как децата са я питали: „Мамо, ти защо плачеш толкова много?“. Това е бил преломният момент, в който е осъзнала, че нейната болка засяга най-любимите ѝ хора. Преди тяхната поява, музиката е била центърът на нейната вселена, но днес приоритетите са други. „Преди децата, музиката беше на първо място. Нищо друго“, казва тя, подчертавайки трансформацията си от амбициозен артист в майка, която търси баланса.

Изпълнителката на „На инат“ вярва, че страховете са наш собствен продукт и ние имаме силата да ги унищожим. „Ние създаваме страховете си и по същия начин можем и да ги отнемем“, категорична е тя. Днес тя се чувства пречистена и готова да прости на себе си за всички слабости. На въпроса какво знае със сигурност за себе си днес, тя отговаря с достойнство и мир: „Че съм силна, че съм прекрасна и че съм тази, която съм. И това е достатъчно“.