Композиторът на столетието Митко Щерев пред Деси Банова-Плевнелиева за пътя, самотата и благодарността към „Оня горе“.
Когато човек се изправи пред прага на своите 80 години, погледът му неизбежно търси упора в миналото. За Митко Щерев този поглед не е натоварен с тежестта на славата, а с тихата смиреност на човек, който знае, че талантът му е дар, който не може да се купи с пари. В ефира на предаването „Събуди се“ по NOVA, легендарният композитор сподели своите размисли за живота и изкуството с откровеност, която рядко се среща в светлината на прожекторите. Маестрото, който наскоро отпразнува своя юбилей „на патерица“, започна разговора с дълбока признателност към съдбата, заявявайки: „Първо трябва да благодаря на оня горе, че ми позволи да стигна до 80 години и все пак да се чувствам добре“.
Когато става въпрос за легендите на българската сцена, името на Митко Щерев неизменно се преплита с това на примата Лили Иванова. Маестрото не подмина темата за техните сложни отношения, които вълнуват публиката вече близо две десетилетия. Запитан за спора, който датира от 2006 година, той отговори със спокойствието на човек, преминал през много житейски бури: „В края на краищата всичко опира до морала и до това каква лична позиция заемаш по даден въпрос. Нещата излязоха извън контрол. Останаха си така и аз ѝ пожелавам да бъде жива и здрава, да има концерти и да записва много музика“.
На въпроса дали би подал ръка за ново творческо сътрудничество, той беше категоричен, че не е от композиторите, които пишат механично. „Аз не съм работна пчеличка. Ако няма емоция, ти не може да напишеш хубава песен. Няма как. Хубавото стихотворение и хубавата емоция, песен – тя започва с емоцията. Няма как да започне с друго“, сподели той, обяснявайки защо за него музиката е акт на вдъхновение, а не просто занаят.
Пътят на Митко Щерев започва далеч от блясъка на сцените в суровата реалност на пансионите в Ямбол и Пловдив. Престоят му в сиропиталището от четиригодишна възраст оставя неизличим отпечатък върху неговата личност, възпитавайки у него желязна дисциплина, но и оставяйки празнина, която само музиката е могла да запълни. „Тези пансиони ми дадоха много, но те не са ми отнели нищо… трудно ми беше, защото нямах семейство“, споделя той с лека тъга. Маестрото си спомня с усмивка как съпругата му е трябвало да го учи на най-простите семейни ритуали, като това как се празнува рожден ден, защото „в пансиона има винаги много деца, но самотата е навсякъде“. Тази ранна изолация вероятно е родила онази меланхолия и дълбочина, които откриваме в неговите над 300 песни и 15 златни хита.
Споменът за работата му с великия Емил Димитров – човекът, който му отваря вратите към света на поп музиката. Щерев описва Емил не само като певец, но и като европейски артист с огромен мащаб, който го е научил да гледа на музиката отвъд границите на България. „Най-голямото качество на Емил, което той предаде на мен, е, че той виждаше поп музиката не като българска само“, споделя композиторът, припомняйки си съвместните часове в слушане на френски албуми и създаването на емблематични аранжименти като този на „Моя страна, моя България“.
В разговора не бе подмината и темата за „Диана Експрес“ – групата, която промени звученето на българския рок в едни „мътни времена“, когато този стил беше почти забранена територия. Митко Щерев си спомни с вълнение за еуфорията по времето на Васил Найденов, когато феновете са били толкова екзалтирани, че буквално са „съсипвали летните театри“. Въпреки тези бурни успехи и титлата „Композитор на столетието“, Щерев остава стъпил здраво на земята. За него най-голямата награда не са ордените или званието „академик“, а мигът, в който публиката става на крака по време на „Осъдени души“. „Това е най-великото нещо… никакви награди просто нищо не струват пред това“, признава той.
Днес, когато Маестрото обяви слизането си от професионалната сцена, той изглежда по-умиротворен от всякога. В личния си свят той е просто баща на три дъщери и дядо на четири внучета, пред които никога не е парадирал със своята известност. На въпроса кое е най-голямото чудо в живота му, Митко Щерев отговаря с вяра: „Най-голямото чудо е, че Господ ми е предначертал пътя и съм срещнал страхотни хора… от пансиона в Ямбол да стигна дотук наистина е чудо“. Този път, осеян с музика, болка и триумфи, остава като една от най-красивите страници в българската културна история, написана с нотите на един вечен вдъхновител.
