Певицата разказва откровено за цената на ранната слава, болката от загубата на баща си и вълшебната любов, която я кара да сияе

Крисия порасна пред очите на цяла България от детето чудо с огромна усмивка до млада дама със собствен стил, характер и кауза. Пътят ѝ под светлините на прожекторите започва едва на девет години, но тя признава, че е осъзнала какво всъщност се случва много по-късно, около 14-ата си година. Точно на тази възраст тя взема смелото решение да дойде в София сама, без семейството си, за да преследва мечтите си. Въпреки че майка ѝ все още изпитва „бунт в главата си“ дали това е било правилно, Крисия бързо се ориентира в голямата столица, учейки се на пестеливост и битова самостоятелност още в ранна тийнейджърска възраст.

Ранният успех обаче има своята цена. Крисия споделя, че често се е чувствала неразбрана от връстниците си, тъй като за нея кариерата е била просто сбъдване на мечти, докато за околните е била нещо различно.„Трудно я преживях цялата тази промяна“, споделя тя за тийнейджърските си години в предаването „Животът по действителен случай“, но днес гледа назад с благодарност към трудния път. За нея славата никога не е била самоцел: „Аз съм човек, който предава моята емоция, моето изкуство… за мен моята публика са моите приятели“.

Един от най-тежките моменти в живота ѝ е внезапната загуба на нейния баща преди три години. Тази трагедия я принуждава да порасне мигновено и да се превърне в стълб за своята майка и двете си сестри. Крисия признава, че е изпитвала гняв към обстоятелствата, но е намерила покой чрез прошката: „Усещала съм лекотата в душата си, когато простя“. Вярата, че всеки има своето определено време на Земята, ѝ помага да продължи напред с баща си в сърцето.

Днес Крисия е поела пълна отговорност за кариерата си и се продуцира сама. Процесът се оказва по-труден, отколкото е очаквала от писането на текстове до режисирането на клипове, но това я учи на дисциплина и увереност. В личен план тя открива „вълшебната любов“ в лицето на пилота Никола Цолов. Въпреки че връзката им е от разстояние и изпълнена с пътувания, тя го описва като своето слънце, което осветява пътя ѝ. В края на своя емоционален разказ, тя написа писмо до по-малкото си „аз“: „Благодаря ти, че не се отказа от мечтите си и остана толкова смела. Ти си моята светлина в тунела“.